ВАСИЛ ЛЕВСКИ Една наизустена история

ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Една наизустена история

„Преклонена главица сабя не я сече.” Народът следва тази „мъдрост”, а отличилите се от народа  – не. Помним лицата, имената и действията на българите, вдигнали глава. А народът, онзи с общото име народ, преклонено плаща данък живот на султана и пасе двете си останали овчици. Преклонените сабята не ги сече, вярно, тя вече е взела останалото. Преклонените имат и спокойствието, но платено с цената на друго  – лишени са от желанието, поривът, стремежът, надеждата и щастието. И тогава на преклонения българин не му е останало друго, нищичко, освен да ходи приведен – от натиска на непосилния труд, от хомота на робството и от безсмислието на битието.
Тези хора ги помним под името народ. Останалите, вдигнали глава, то тях помним със собствените им имена. Това са хората, дръзнали да прекрачат народопсихологията, обвита в страх и предразсъдъци. Знаем не малко знаменити имена, но не и много. Те не са избрали лесния път, пътят на народа. Решили са да вървят срещу поробителя и срещу приведения роб – двойно непосилна задача. Но по този, трудния път, тръгват само смелите, дръзките и можещите.
Такъв е Левски – надмогнал времето и простраството, обладано от страх и несгоди. Провокиран от това същото време и надскочил възможностите му. Левски е по-талантлив, по-трезвомислещ, дързък, решителен, целеустремен. Левски е единствен. Той е загрижен и влюбен в България. Това можем да прозрем в делата му – напълно отдаден. Не пише стихове за прекрасната и ненагледна родина, а се стреми да я превърне в такава! Отдава живота си не в писмени свидетелства, а в дела, а силите си хвърля не в измисляне на благозвучни словоизлияния, а в изработване на съвършените планове за освобождение. Левски е националният обединител, който България не е познавала до тогава. Притежава остър ум, ясни цели, почти осъществени. Недостижимо. Необяснимо.. Левски е един.
Във време на една социалната действителност като робството, моделът на преклонението е неизбежен. Той действа като съхранителен за българското самосъзнание и общество. В този смисъл преклонението се разбира като естествен положителен етап от робското битие. През първите столетия на робството се изграждат родовите отношения, съхранители на българското  – родът, общината, селото – защитените пространства, които българинът обитава. Останалото е непознато – чуждо, далечно и плашещо. Назрява неизбежното. Възраждането. Робът трябва да се отърси от робското и да погледне себе си като част от един по-голям свят. В този момент Левски е прозрял тази най-съществена истина – свободата е неизбежна без нация. Едва излизайки от ограниченията на рода, българинът ще е готов да поеме по пътя на единението и освобождението. По време на обиколките си из България, Левски прави точно това – обединява народа.
Левски притежава изключително чиста душа. Всички свои усилия насочва към народа, за да оправдае мечтите му, води го към осъществяване на целите му. „Ако спечеля, печели цял народ, ако изгубя – губя само мене си”. Отдава себе си изцяло, подарява душата и мислите си на един неготов и неозрял за такъв силен водач народ. А днес? Днес никой не прощава – водачите на народа ни трудно се разделят с част от паричните си бонуси, а да дадат дори част от нещо свое за родината – това е невъзможно. Левки успява да предвиди почти всяка ситуация, да се измъква от различни капани. Непрестанно бяга, крие се, дегизира се. Извършва святи дела, народни, прави го за другите, а се крие. Днес нашите водачи се дегизират само зад фалш и усмивки, а когато ощетяват народа в името на личното благо, дори нямат благоразумието да се прикрият. Левски понася негативите на целия народ, с цел да ги премахне. Управниците днес създават негативите в народа с цел да облагородят себе си. Левски е бил прагматичен е трезвомислещ, предлагал е решения, каквито националната ни борба не е познавала до този момент. Борил се е по възможно най-добрия начин за възможно най-добре премерените цели. Но това не сме го разбирали тогава, трудно можем да го разберем и днес. Тогава сме били прекалено заети тайно да копнеем за свобода, докато се прекланяме почетно на султана, днес сме прекалено заети да мислим за себе си, да се доказваме или просто да нехаем.  Не сме били готови за него тогава, не сме готови и сега.Това е моментът, в който го предаваме. Той е водил народът ни към сигурни успехи, включващи и жертви, а ние сме неозрели за такава жертва. Сякаш е стоял малко над нас, мислил е малко по-мъдро, но българинът не обича някои да е по-добър от него, било то и за добро.

Истините…  малко повече за малка част от тях:    (Осъзнати от него, отхвърлени от останалите, неразбрани!)
„Дела трябват, а не думи.”
„ Предателите трябва да се убиват.”
„Сегашната деспотско-тиранска система да заменим с демократска република.”
„Сто и петдесет лири ли ви са по-мили, или вечен живот.”
„Аз съм се посветил на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв.”
„Всекиму ще се държи сметка за делата.”
„Отговорност към обществените средства.”
„Строга и редовна отчетност.”
„Трябва да се жертва всичко, па и себе си.”
„Ще имаме едно знаме, на което ще пише: “Свята и чиста република”.
„Най-много са виновни чорбаджиите.”
„Нашето драгоценно отечество ще се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи.”
„Не се полъгвайте, че тези които държат парите държат и бъдещето ви, защото тези пари те са ги взели от вас, а вие им се кланяте и ги въздигате.”
„Който ни освободи, той ще ни пороби.”
Днес Левски е Апостол. Апостол на кого? На народа, който никога не го послуша? Идеите на Левски са незапомнени, делата му – наизустени. Левски днес е непознат. Ликът му виси в кабинетите на видни българи, в парковете минаваме покрай бюстовете му, в учебниците четем името му. От време на време, рядко, гледаме документален филм за живота му, постен, претрупан с факти, лишен от емоция. Сякаш всичко това го правим наизуст. От срам! Срам ни е, че не го послушахме, не го опазихме! Предадохме него, предадохме и съветите на най-искрения ни водач, за да последваме чуждите. Не се доверихме на НЕГО, който мислеше за НАС. Послушахме ЧУЖДИЯ човек, който мисли за СЕБЕ СИ. След като го убихме и обругахме паметта му се опитваме да го съхраним. Обичаме го и го почитаме. Но днес в кабинетите ликът му никой не го гледа – та той е до болка познат, паметниците ги подминаваме, чоплейки семки – виждали сме ги безброй пъти, уроците за него не ги четем – та ние ги знаем! Това ни е достатъчно, защото сме повърхностни. Слушаме с любопитство, попиваме знания, но не се замисляме. Левски е непознат. Това е една грозно наизустена история, защото наизуст означава да говориш с чужди думи, дори с клишета, без да влагаш нищо отвъд. Знаем всичко, а всъщност нищо. Трябва да се постараем повече от мнимата благодарност и признателност, която му отдаваме. Предали сме го тогава, предаваме го и сега, колкото и да се опитваме да реабилитираме достойнствата си.

Надписът

..Но тя все още беше там. Винаги е била. Името й сякаш издълбано с острие по сърцето му. Той не разбираше защо. Тези букви, прилични на йероглифи в странен цвят, не можеха да избледнеят, а той знаеше че с тях е изписано точно нейното име. Не виждаше обаче какъв е цветът им. Дали беше червен като изпепеляващата им страст или оцветени в розовата мечтана любов, плаваща в сладникави, пухкави облаци. Но каквото и да е буквите не избледняваха и това го влудяваше, защото вкусът на миналото не винаги е сладък. Горчилката в надписа, мислеше си той, сякаш идваше от точката след името. И наистина беше така. Тя така болезнено му напомняше за края, че той опитваше да я изтрие, може би да я превърне в друг препинателен знак, но някак не успяваше. Сякаш напук на грозно написаното неизчезващо име, тя беше още по дълбоко издълбана точно там – в сърцето. А то не постъпваше странно. Даже напротив. Сякаш се правеше на сляпо. Кървеше и болеше, но рядко. Дните минаваха, слънцето, приятелите и времето, прекарано в забавления, притъпяваха всички усещания различни от жаждата за живот. А болката се появяваше само в сънищата, ходеща гордо, тя бродеше нощем, но всички спяха и никой не разбираше. Никой освен него, но и той не можеше да я хване, защото тя беше бърза, рязка и в същото време размита и неуловима.
А надписът в нейното сърце.. О, той беше изчезнал. Историята разказва, че рязко бил изпепелен, но примамливо мълчи защо. Аз обаче знам. Изгорял е бързо, дори рязко, изведнъж. Било е далеч не безболезнено, но болката преминала с такава сила, че не оставила дори точката. Надписът вече го нямало, а белегът бил някак красив. И нито припламвал, нито давал признаци, че е там. Просто защото дори белезите имат живот. А животът на този бил приключил.
И  така, двете души не се засекли повече никога, дори в света на имената, където преди са се преплитали, живели са и са се смели заедно. Историята звучала тъжно, а обобщението някак обикновено – неговото име в сърцето й избледняло бързо-от болката, не от друго. А нейното живеело там, в него, тъй като тя не умеела да наранява. Живеело и припламвало ту в червено нощем, когато страстта чакала и викала другата половинка от себе си, ту в розово, когато крилатите мечти бродели в света на имената, издирващи изгубената си част.. Но нея вече я нямало. : )

by Lora