Преминах, най-сетне преминах през директорският кабинет. Директорката – добре облечена, силно притеснена жена, която тогава приех за надменна лелка, но в последствие се замислих и разбрах – притесняваше се повече и от нас – чакащите. Все пак нейната работа освен да ни запише е и да не ни излъже обещавайки ни шанс за децата… Отделяше от 10 до 15 минути на човек – да се проверят три пъти всички документи, имена, номера… да се въведат в компютър от моите детски години, да се заведе в книга броят и наличието на подадените документи… На опашката и в списъка, който вардихме 10 дни бях номер 40, но директорският ми номер беше… 42… Честит Първи Април – в някоя от регламентираните почивки за “Работа с компютър” са успели да “подадат” две молби по частни пътеки – между 20 и 25 номер … весело… А вън, след мен – останаха да чакат още 62ма човека – общо по списък 108… Последният, ако изобщо дочака и подаде документи – ще бъде №110 по входираните номера… Възмущението ми е пълно от цялата система с опашките – все пак плащам данъците си във град Варна от 1994 насам…
Ето как НИЕ Данъкоплатците се превърнахме на маймуни в желанието си да осигурим бъдеще за бъдещите данъкоплатци на България, а ето и хората, които останаха търпеливо след мен…
