Надписът

..Но тя все още беше там. Винаги е била. Името й сякаш издълбано с острие по сърцето му. Той не разбираше защо. Тези букви, прилични на йероглифи в странен цвят, не можеха да избледнеят, а той знаеше че с тях е изписано точно нейното име. Не виждаше обаче какъв е цветът им. Дали беше червен като изпепеляващата им страст или оцветени в розовата мечтана любов, плаваща в сладникави, пухкави облаци. Но каквото и да е буквите не избледняваха и това го влудяваше, защото вкусът на миналото не винаги е сладък. Горчилката в надписа, мислеше си той, сякаш идваше от точката след името. И наистина беше така. Тя така болезнено му напомняше за края, че той опитваше да я изтрие, може би да я превърне в друг препинателен знак, но някак не успяваше. Сякаш напук на грозно написаното неизчезващо име, тя беше още по дълбоко издълбана точно там – в сърцето. А то не постъпваше странно. Даже напротив. Сякаш се правеше на сляпо. Кървеше и болеше, но рядко. Дните минаваха, слънцето, приятелите и времето, прекарано в забавления, притъпяваха всички усещания различни от жаждата за живот. А болката се появяваше само в сънищата, ходеща гордо, тя бродеше нощем, но всички спяха и никой не разбираше. Никой освен него, но и той не можеше да я хване, защото тя беше бърза, рязка и в същото време размита и неуловима.
А надписът в нейното сърце.. О, той беше изчезнал. Историята разказва, че рязко бил изпепелен, но примамливо мълчи защо. Аз обаче знам. Изгорял е бързо, дори рязко, изведнъж. Било е далеч не безболезнено, но болката преминала с такава сила, че не оставила дори точката. Надписът вече го нямало, а белегът бил някак красив. И нито припламвал, нито давал признаци, че е там. Просто защото дори белезите имат живот. А животът на този бил приключил.
И  така, двете души не се засекли повече никога, дори в света на имената, където преди са се преплитали, живели са и са се смели заедно. Историята звучала тъжно, а обобщението някак обикновено – неговото име в сърцето й избледняло бързо-от болката, не от друго. А нейното живеело там, в него, тъй като тя не умеела да наранява. Живеело и припламвало ту в червено нощем, когато страстта чакала и викала другата половинка от себе си, ту в розово, когато крилатите мечти бродели в света на имената, издирващи изгубената си част.. Но нея вече я нямало. : )

by Lora

This entry was posted in Интересно and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.